Представяме сборника „Всичко отминава“ на Бернар Коман в превод от френски на нашата колега Рени Йотова. Книгата е скорошно издание на СОНМ, корицата и илюстрациите са на Борис Праматаров.
Книгата е част от проекта „Разказът – един пренебрегнат жанр“, подкрепен от програма „Креативна Европа“ на ЕС.
Бернар Коман (*1960) е френски писател и преводач, роден в Швейцария. Автор е на близо петнадесет произведения - романи („Сянката на паметта“, 1990; «Флоренция, завръщания», 1994; „Риба на сухо“, 2007 и др.), сборници с разкази („Мравките на Бернската гара“ 1996, „Дори птиците“, 1998; „Между двете: детство в Ажоа“, 2007 и др.), есета. От 2004 г. отговаря за поредицата „Fiction & Cie“ на парижкото издателство „Сьой“. Сборникът „Всичко отминава“ носи на Коман наградата „Гонкур“ за разказ през 2011 г.
Деветте истории във „Всичко отминава“ разкриват отрязъци от миналото на натрупалите достатъчно жизнен опит протагонисти и поставят въпроса за бъдещето, за онова, което си струва или не си струва да бъде пренесено в него. Какво съхранява в паметта си човек от един живот? От собствения си живот? Какви следи оставя подире си? Може ли да отклони съдбата? В нашия променлив свят, в който правилата често са изпразнени от смисъл, а приемствеността е сякаш пагубна илюзия, героите на тези разкази се опитват да разберат - без непременно да прозрат докрай - смисъла на собственото си съществуване.
Повреда
Прозорците достигат чак до тавана, покрит с махагон, фино перде в перленосиво приглушава нахлуващата отвън светлина, а върху белите стени няма нищо друго освен електрически контакти, безчет електрически контакти, наредени като броеница долу ниско, на двайсетина сантиметра от пода. Работните маси са залепени една до друга в редици, всяка от които е дълга около трийсет метра, а подът е покрит с тъмен паркет. Местата са общо четиристотин и двайсет, напълно и педантично еднакви, в средата на малък правоъгълник от дърво има подвижен екран, който се издига по искане на използващия го, но за момента всичко е спряло и в залата цари напрегната тишина. На влизане главната рецепционистка ме предупреди, че това може да продължи както само пет минути, така и часове наред. За щастие подобни проблеми изникват много рядко, тази сутрин всичко си вървеше идеално, а от близо час нищо не работи. Някои се обезсърчиха и се отказаха да чакат, лесно ще намерите свободно място, ето номер двеста четиридесет например, след като обичате да сте от края, ще се чувствате удобно на него. Не поисках да ми върне ресто и отидох да седна, доволен, че няма да съм по средата на някаква редица, под прицела на множество погледи. Не че имам какво да крия, но мразя, когато ме гледат. Не обичам и да ми говорят също. Библиотеката е преназначена за четене и за нищо друго.
Започнаха да се чуват тихи разговори тук-таме, даже в североизточния ъгъл се оформи малка група, по лицата на хората можеше да се прочете раздразнение, а също и някакво объркване – дали да си тръгнат и да зарежат всичко за по-късно, или да останат да чакат, рискувайки да им се провали целият ден? Седящата до мен млада жена се завъртя на стола си веднъж в едната, а после в другата посока и сега гледа точно срещу мен. Погледът й се разхожда надлъж и нашир из залата, смръщва вежди, изглежда обмисля нещо, а сетне съвсем любезно, дори някак нежно и внимателно, с нотка на добронамерено учудване, се обръща към мен с думите: на вашата възраст още ли имате разрешен достъп до етажа с работещите професионалисти?
Заради падащата сянка не мога да видя дали се усмихва, ще ми се да се измъкна от разговора, но би било неучтиво, просто й отвръщам, че се ползвам с определени привилегии, отдавна извоювани, от които на никого не е хрумнало да ме лиши дори и при въвеждането на новата система. Това все пак си беше голяма промяна - библиотека без книги. Тогава ми се стори доста странно. На нея пък й изглежда съвсем нормално. Навярно намира мен за странен, особено като й казах, че у дома имам хиляди книги. При тези цени на жилищата? - възкликва тя. Определено не разбира за какво ми е всичко това. За да утежня още повече положението си и да стана окончателно и със сигурност за смях, отварям дума за пренасянията, за кашоните, които трябва да се напълнят, да им се сложат номера или етикети, после да се транспортират, да се опразнят и всичко да се подреди наново и така до следващото местене. По едно време бях решил да съкратя бройката и да оставя само най-необходимите ми книги, но е толкова трудно, прочитането на всяка от тях е свързано със спомени, с бележки, отбелязани в бялото поле отстрани, винаги съм си водел бележки за книгите, независимо дали са ценни или не. Впрочем имам малко книги с библиофилска стойност. Думата й е непонятна или й се струва употребена не на място - и представа си няма каква страст и какво пазарене в продължение на дълги години стоят зад тази дума, навярно терминът „библиофилия“ й звучи като неприлична дума и я свърза по-скоро с педофилия, отколкото с някакво благородно дело, а дали всъщност бе такова, след като имаше доста общо с балсамирането и праха?
Продължавам да говоря, вперил поглед някъде в празното пространство, а спомените изплуват един след друг. Спомням си за една зима, когато бях дете, първите ми книжки с червена корица, главният герой се казва Жак Рожи, беше нещо като детектив, прочетох историята, когато бях на седем или осем години, спомням си, че бях болен от грип и майка ми я донесе на връщане от пазар - беше се отбила в една книжарница, но кой ли се сеща за книжарниците в днешно време, тогава открих удоволствието да прелистваш страниците на книга, когато се задъхваш, очите ти пламтят от изгарящата те треска и цялото тяло те боли. Много след това, когато пак карах грип, сам в една мразовита къща, закътана нейде из английската провинция, прочетох на един дъх Война и мир, в най-обикновено издание джобен формат. Болестта е подходящо време за четене на мащабни литературни творби и най-вероятно съм имал същата треска, когато наченах със замах Семейство Тибо, отново сам, затворен в стая посред зима. По следите на изгубеното време обаче я прочетох през лятото, докато благополучно се възстановявах от злощастно произшествие, в отпускащата атмосфера на широко отворени прозорци и разнасящи се в далечината шумове, защото шумът е важно нещо, става въпрос за онзи, непрекъснатия шум - в един момент, по някаква любопитна случайност, той може неусетно да се слее с написаното в книгите, както когато, излегнат на моравата на една селска къща в тих и приятен юнски ден, четях Врява и безумство, а виковете и гласовете на съседите ми се струваше, че излизат сякаш от книгата, като някакво странно припокриване или ехо.
Тя вече не ме слуша, при все че не е мръднала от стола си. Постепенно тъмнината обгръща залата. Искаше ми се да й разкажа за Красотата на земята, любимата ми книга на Рамю, навярно защото не обичам планината, или да й говоря за Херман Хесе, чието творчество изчетох открай докрай още в юношеските ми години и който по-късно щеше да изчезне от духовния ми свят, и аз не знам защо всъщност, или пък да й говоря за Керуак, за Стайнбек, също прочетени в юношеството, за Клод Симон и Парадизо на Лесама Лима, за Карлуш Друмонд де Андраде, за творбите на Лотреамон, намерили място в издание на GLM от 1938 г. с много красиви илюстрации, дело на художници-сюрреалисти, или пък за сборника поеми на Хьолдерлин, подбрани от Пиер Жан Жув със съдействието на Пиер Клосовски и издадени през 1930 г. от Ж. О. Фуркад. Накрая й цитирам няколко стиха от Борхес, шептейки, за да не се задъхвам, не точно стихове, а фрази, отделни фрагменти. „Времето дочака деня, в който навеки се затвориха очите на последния, видял Исус Христос. Битката при Хунин и любовта на Елена умряха заедно със смъртта на един човек. Какво ще умре с мен, когато аз умра? Каква патетична или нетрайна форма ще загуби светът? Гласът на Маседонио Фернандес, образът на ален кон в пущинака на Серано и на Чаркас, пръчка сяра в чекмеджето на едно махагоново писалище ли?“ Усещам, че е вперила поглед в лицето ми, макар и да не мога да видя очите й, мракът постепенно обгръща всичко наоколо, през прозорците се процежда само слаба лунна светлина. Хората, които си тръгваха, докато влизах, бяха последните, успели да излязат от залата, сетне автоматичните врати блокираха, разправят, че проблемът щял да засегне целия квартал, че целият град ще бъде парализиран. При все това обаче навсякъде цари по-скоро примирение, което изглежда надделява над тревогата. Хората стоят, чакат и си говорят помежду си шепнешком. Каква ли патетична форма ще изчезне заедно с мен? На какво ли ще съм последният свидетел? Много стари хора има по света, а информацията се разпространява така бързо под формата на свидетелски разкази, спомени, лични дневници, че стана почти невъзможно да определиш с точност откога е даден спомен сред всичките безброй останки на гаснещата памет. Един такъв спомен е навярно онзи, свързан с издрънчаването на изпусната от налбанта подкова, който се втурва да помогне на гърчеща се на земята жена, сполетяна от епилептичен пристъп, пред очите ми на стреснато малко момче, неспособно да помръдне от уплаха. Със стабилната си ръка на ковач той й държеше главата, за да не се удря в земята, от устата й започна да излиза пяна, отначало бяла, а сетне примесена с тънка кървава струя. Изведнъж проснатото на земята тяло притихна, успокои се и се отпусна изтощено. Прибрах се вкъщи и не казах нищо на никого. Вече няма налбанти, а епилепсията май набира нови сили.
Онова, което се пренебрегва, казвам аз на жената отсреща, шепнейки почти: толкова сме близо един до друг, че бих могъл да й говоря на ухо, та онова, което не се отчита, е, че една библиотека се състои предимно, да не кажа основно от непрочетените, а не от вече прочетените от нас книги, кимам с глава, за да придам по-голяма убедителност на твърдението си, състои се от всички онези книги, които навярно само сме разлистили, попрочели сме нещо оттук-оттам, но сме решили да си ги запазим за по-късно, за да ги прочетем в бъдеще. Засмивам се - да говоря за бъдещето на една млада жена, аз, старецът, за чийто живот обратното броене отдавна е започнало. Точно тези книги, непрочетените, са много важни, те са безценна компания, примамлив хоризонт, обещание за бъдеще, стоят в очакване, редът им може да дойде всеки момент, превръщат се в част от вас, понякога са истинско голямо начинание, поредица от дебели томове, цял един свят за покоряване, за по-късно, колко е хубаво да можеш да си кажеш по-късно, да, по-късно… За момент си помислих, че е заспала, но не е, скръства ръце отпред, поставяйки длани на раменете си, за да се сгрее или за да излезе от унеса. На колко сте години?, пита ме нежно. На сто и три. Това са си много години. Да, много са. Разтърсва рамене и навеждайки глава, прокарва пръсти през косата си в основата на бретона. Страх ли ви е, пита. Не й отговарям. Гърлото ми е пресъхнало от толкова много приказки.
Нови слухове започват да се носят из библиотеката. Цялата страна щяла да се окаже в капана на повсеместна авария. Как обаче подобни слухове могат да достигнат дотук, при положение че всичко е блокирано и сме затворени? Забелязва се раздвижване и суетене около вратите на сервизните помещения. Изглежда се организира оказване на някаква помощ. Ръководителката на рецепцията заедно с още един служител, който не се бе появявал в залата до този момент, обикалят из редиците от маси и раздават спасителни одеяла. В залата наистина е студено, изведнъж бе станало направо мразовито, климатичната инсталация не работи от няколко часа. Раздават също и бутилки с минерална вода, но когато стигат до мен, водата вече е свършила. Трябва да се въоръжим с търпение и да изчакаме да донесат нови провизии. Жаден съм.
Всичко навежда на мисълта, че ще се наложи да прекараме нощта в тази потънала в мрак зала, луната се бе скрила зад облаци, бегло се различават само черни силуети, някои от хората понечват да легнат върху масите, но пазачите не позволяват, екраните могат да се повредят.
След първия момент на паника младата жена реши да обърне всичко на шега. Казва, че след събития като това настъпва демографски бум и на лицето й с появява усмивка. Един мъж й предлага нещо за ядене, ябълка, струва ми се, казва й, че е открил тихо и сравнително спокойно местенце, но тя отказва да го последва, с баща си съм, отвръща му, добре сме си тук.
Събува си обувките, ляга направо на пода и се завива с одеялото. Тихо и съучастнически ми пожелава лека нощ и поставя лявата ми длан върху опакото на дясната ми ръка, за да ме успокои или може би да ми вдъхне кураж. Няма да успея да заспя. Знам го, преживял съм го предварително, странен израз за човек на моята възраст. За да заспя, трябва да имам няколко книги до себе си или поне една, на нощното шкафче, както става понякога, когато съм някъде на почивка. Човек не може постоянно да има цяла библиотека на разположение. Нито веднъж през живота си не съм заспивал без книга до себе си. Приисква ми се да запаля цигара. Питам жената как се казва. Луиз, отговаря ми. Ако имах дъщеря, щях да я кръстя така. Нямам дъщеря. Нямам деца. Книгите ми ще бъдат разпилени и изгубени, в наши дни никой не се интересува от такива неща. Казвам й, че ще потърся някое закътано място, където да изпуша една цигара. Става й забавно и на лицето й се появява усмивка. Вие наистина сте от друго време, добавя. Усмихвам се и аз. Със сигурност детекторите за дим също са извън строя, трябва само да си намеря скришно място, няма да усетят миризмата веднага, какво е една цигара в това огромно и празно пространство. Ами ако токът не дойде никога вече?