Предлагаме началото на романа „Мъртво вълнение“ на Линда Ле, издаден от издателство „Панорама' в превод на нашата колега Нина Венова.Авторката е родена във Виетнам през 1963 г. и пристига във Франция на 14 години. Днес тя е сред най-интересните гласове в съвременната френска литература. Романът „Мъртво вълнение' е първата среща на българските читатели с нея.
Книгата разказва за превратностите на живота и историческите травми, за чужденеца и търсенето на принадлежност, за бавния разпад на двойката и отчуждението между родители и деца. За спасението чрез езика и любовта като родина.
Четири резониращи гласа търсят истината, опитват се да обяснят себе си и причините за разигралата се трагедия, да изяснят своята отговорност за нея. Един мъж, Ван, и трите жени, край които е научил значението на думата ЛЮБОВ, съпружеска любов, бащина любов, забранена любов.
В сърцето на нощта
Ван
Никога не съм бил бъбрив приживе. Но в ковчега сега съм разположен да водя монолог. Откакто капакът се затвори над мен, имам само едно желание: да се оправдая, да обясня ролята си в случилото се, да разкрия ключови моменти, за да разберете как се стигна до онова, което беше просто злополука. По природа не съм склонен към съжаления, но се налага да се поровя в съвестта си и да се изповядам, макар че вече няма полза от това. Оставям спомена за привърженик на уклончивите решения, свикнал да отлага и да внимава да не разлюти никого, да не влошава нещата поради липса на дипломатичност. Не съм от онези стари бухали сухари, нито от заядливите досадници, които винаги се мислят за повече от другите. Напротив, гледах да не притеснявам близките си не само поради нетърпимост към домашните дрязги, а защото по принцип избягвам проблемите. За мен няма нищо по-ценно от вътрешния мир и ми се искаше да постигна душевно спокойствие въпреки тежките удари. А не бяха малко бурите, стоварили се върху главата ми! Може би в някакъв предишен живот съм извършил осъдими действия, та е трябвало да плащам за прегрешенията си през своите пет десетилетия съществуване. Не съм вярващ, не вярвам нито в наказващ Бог, нито в някакво всеопрощаващо Озарение. Будистките наставления не ми бяха от полза, от изучаването на проповедите на Босюе запомних само уроците по стил. Склонността към спиритуализъм, независимо от моята нерелигиозност, предопредели интереса ми към въпросите, които надхвърлят човешкото разбиране. Опитах се да прозра мистериите на телеологията, търсих у сенсуалистите наслада от естетиката, обърнах се към романтиците да ми вдъхнат стремление към безкрайността. Поех същината, всмуках костния мозък от най-подсилващи прози, за да заякна духовно, ала подобно на змия, която си захапва опашката, само размених съмнения срещу знание, неспособно да ми помогне да разплета раздиращите ме противоречия. Упорито усвоявах литературата с надежда да открия ако не щастие, то поне жив вкус към забележителни творения. И какво, у мен останаха някои разхвърляни отломки, далечни звезди, които продължават да блещукат – в тази галактика Вотрен съседства с г-жа Вердюрен, Молой с Бардамю, А Кю със Сганарел, Ахав със Саломе, Филоктет с Офелия... Списък непълен, към който би следвало да се прибавят второстепенните персонажи, които имах удоволствието да класифицирам (напълно безсмислен монашески труд). Но всичко се обърка в клетата ми глава.
Работата ми на коректор, с която се препитавах и която първоначално вземах много присърце, влоши паметта ми, вместо да я развие. Ръкописите и коректурите, които всекидневно ми минаваха през ръцете, промениха моя характер и ме направиха по-дребнав, докато от ден на ден плачевно губех сигурността си в съблюдаването на граматичните правила. От вниманието ми убягваха неточности, неправилни изрази, нескопосни поетични волности. Пропусках печатни грешки и типографски повторения. Издателите, които ме наемаха, не забелязваха това и продължаваха да ми изпращат коректури, а аз, подобно на бродировачките от модните ателиета, ги украсявах с моите поправки, без да влагам особено старание. В самото начало бях аятолах на пуризма, не търпях нито англицизми, нито мъглявини, нито прекалени неологизми, нито нередности, представяни за модернизъм. Възмущавах се, когато някой автор не се подчиняваше на дисциплината на синтаксиса, своеволничеше с препинателните знаци, позволяваше си неуместни, уж дръзки метафори. Зачерквах и изправях фразите с нанизани като на връв относителни местоимения. Сетне постепенно занемарих работата си. Превключих на четвърта скорост, всичко вършех надве-натри, престанах да си вадя очите до малките часове, за да доизкусурявам всеки детайл. Повечето разкази, които коригирах, бяха несмилаеми и не си струваха труда да бъдат подобрявани, но от време на време имах право на страници, вкусни като поели слънцето портокали. Бях в свои води, срещнех ли стегнат модел, който съкращава и насища своите периоди, или пък текст, преливащ от редки думи или остарели жаргонни изрази. Аз самият охотно казвам глуми вместо шеги, рушевини вместо развалини, не чини пукната пара вместо нищо не струва, лъскач за ласкател, ментарджия за лъжец, и също – скатавам се, прескрипна, казън, юродив, патрав... Накратко, за да не прозвуча допотопно, бях по-скоро out, отколкото in, съвсем не в авангарда на нахакано модното.
Може би чужденците (какъвто съм аз), когато са научили един език не в крачка, а с четене на класиците, са по-чувствителни към някои остарели обрати. Представят си, че в тяхната уста те не изглеждат анахронични, а като белег за успешна акултурация. Сиреч, техният изказ опровергава чертите им. А владеенето на тънкостите на приемния език е неоспоримо доказателство за вкореняването им в новата почва. Не им стига, че възкресяват използването на стари обрати, ами насищат речта си с витамини, със сочни народни изрази, които да придадат автентичност на уклона им към употребата на идиоми. За мен, търкал панталони по чиновете на френския лицей в Сайгон, захранен с поезията на Расин и сетне посветен от другарчетата си в тарикатския жаргон, та за мен изтънчената салонна реч от ХVІІ век не представляваше никаква трудност, простолюдното арго ми беше прозрачно, а цветистия градски говор познавах още преди да пристигна в Париж.
Погребан съм в гробището в Бобини. Навремето имах късмет да получа билети за спектакли в Културния дом на това парижко предградие, постановки на Дебора Уорнър и Лев Додин. След едно от тези представления бях казал на жена си Лу, че когато опъна петалата, би ми се искало гробът ми да е близо до този театър. Тя го прие буквално: стелата ми е на две крачки от тамошната кула. Валеше като из ведро в деня, един вторник през октомври, когато ме положиха в земята. Въздухът беше мразовит, духаше силен вятър, нямаше нито цветя, нито венци и само шепа хора ме изпращаха до последното ми жилище. Улма, вечно младата Улма, облечена в рокля с пясъчен цвят и бежов шлифер, въпреки високите си токове изглеждаше миниатюрна под огромния чадър. Бяха дошли трима съседи, които бях канил на освещаването на новия ми дом по времето, когато още полагах усилия да установявам добри отношения с другите. Издателите, за които бях работил, се бяха почувствали задължени да изпратят своите пресаташета. Двама колеги, изтъкнати лингвисти, си бяха направили труда да дойдат. Жена ми, в антрацитено черен тайор и сиво манто, беше с подпухнали очи, а крайчецът на устните й притрепваше в нервен тик. Юг, моят брат по оръжие, янсенист в литературата, държа слово за мен, изгнаника, владеещ френския по-добре от местните (силно казано), прозорливия читател (станал твърде придирчив в избора на книгите, би трябвало да уточни), крайно прецизния коректор, безкомпромисен стилист (такова бе преувеличеното ми реноме), работягата стахановец (по принуда, плащаха ми на парче), възхитителния писмописец (не и неуспял писател), чиито послания даряват радост на получателите, пестеливия на приказки, който не се самолюбува на думите си, киномана, страстен почитател на Мурнау и Драйер, както и на Йосташ и Касавитис, Киаростами и Сокуров (колко недели, прекарани в ненаситно гледане на техните филми!), гражданина на лишената от предразсъдъци вселена (хвала на преводачите, издали ми визи за антиподите), доброволеца, посветил свободното си време на уреждането на един библиобус (имах слабостта да искам да се преборя с неграмотността на някои имигранти), верния приятел, винаги готов да помогне (дребният ми грях беше, че се чувствам необходим), съпруга, полагал усилия да разчупи неизбежното еднообразие на брачния живот (славославещият не беше в течение на някои неща), бащата, нито много cool, нито пълен гадняр, както би казала дъщеря ми (Юг, университетският преподавател по литературата на ХVІІІ век, използваше по-изискани определения, но леко неуместни). Накратко, с мен светът губеше един отличен поданик, изчезването ми създаваше празнота, която никой не би могъл да запълни, книгоиздаването, лишено от един от най-добрите си сътрудници, не би могло да ме замести, семейството ми оставаше обезглавено...
След което дъщеря ми Лор в готическата си дегизировка прочете едно стихотворение от Пиер Реверди, „Изплуване от съня“, което започваше така:
Как почувствах себе си,
като видях да минава собственото ми погребение
тази нощ.
С ръце на гърдите скръстени
присъствах на церемонията
и много трудно понасях мисълта за моята смърт.
Тъжна гледка беше малката Лор с дългото си тъмно палто, с безформения пуловер, който не успяваше да скрие пиърсинга на пъпа й, с пендатива пентаграм, с аления кичур в гарвановочерната коса, с ноктите и устните, боядисани в черно. От сълзите гримът й се бе разтекъл по бузите. Цяла сутрин бе ровила в библиотеката ми, прелиствала бе антологии, преди да се спре на стиховете на Реверди. Ако зависеше само от нея, вероятно би предпочела нещо по-наелектризиращо, би издекламирала думите от албума на Мерилин Менсън Holy Wood (В сянката на Долината на смъртта):
We have no future…/ Нямаме бъдеще...