Романът „Голямото меню“ на белгийската писателка Корин Хукс в превод от френски на Тодорка Минева е част от проекта „Женската памет“ на издателство СОНМ, подкрепен от Програма „Култура 2007-2013“ на Европейския съюз. В него авторката разкрива от първо лице кошмара на т. нар. добро възпитание на едно момиченце, странните образи, предизвикани от думите, които то не разбира, страховете, породени от сблъсъка с един свят, който си остава като цяло чужд на детето. Предлагаме откъс, подбран от преводачката.
***
Боя се от името си. То не е мое. Някакви звуци, някакви срички, някакви букви: това няма нищо общо с мен. Като изключим бремето. Трябва да го нося. Моето име е тежка дреха. Какво ще остане, ако я сваля? Само едното тяло ли?
Мама и Татко са избрали името ми, ако и да не са го харесвали. За отмъщение. Впрочем самите те го употребяват само когато са ядосани и искат да ме накажат. Родителите ми не са всевластни. Някои неща им убягват. Детето не е такова, каквото те биха искали да бъде. Самото ми име предизвестява разочарование[1]. Говори, че съм същинска напаст. Низвергната. В немилост. Отхвърлена. Подценена.
Татко никога не ме назовава направо по име. Трябва да помисли. Има нещо неестествено и изкривено в моето име. Татко започва с едно „ъ-ъ“: звукът се проточва и застига всичко, което шава. Не става и дума да сториш крачка напред. В това време татко се колебае. Търси. Обмисля. Най-сетне се сеща за името ми. Гласът му добива металически оттенък. Това име е същински нож на гилотина.
Когато става дума за мен, Татко и Мама, ако са в лошо настроение, не произнасят името ми, а говорят за „хлапачката“: обект на разделението между тях. Ако демонстрират студенина помежду си, всеки ме предоставя на другия и аз ставам „твоята дъщеря“. Аз съм пукнатината, която зee под техния дом. Драконът, който се пробужда. Понякога използват мили обръщения, за да си спестят труда да ме назовават по име. Мама ми казва „Моята Бонбонка“ или „Бонбонка“, или пък „Бонбонче“. Така се изразява, когато е разнежена. За татко аз съм Буба, Бубка, Бубинка. Колкото по-дълго е името, толкова по-мило е то. Но предпочита все пак Кокошчица: той така нарича и Мама. И като ни повика, никога не знаем коя кокошчица му е притрябвала. И се наслаждава на объркването, което предизвиква в курника. Татко обича закачките. Има си цяла колекция от прозвища, за да ми се подиграва. Бухенвалд например, защото съм слабичка. Но се шегува само ако има кой да се смее. Това става, когато Мама е там.
***
Съседчетата ми показаха Бога. Те имат негови снимки в една книга. Множество портрети в различни възрасти. На една от тях Бог е младеж с дълги коси като на момиче и туптящо сърце, извадено от гръдта му. Сурово, алено сърце като онова, което вадим от пилето. Той показва това сърце, като се усмихва. Не го боли, защото той е Бог, ала ако ние си извадим сърцето, много ще ни боли. На друга картинка Бог е много стар, с дълга бяла брада и огромни свъсени вежди. Поне стогодишен. Несъмнено вече е умрял, защото самата книга е доста стара. И после има портрети на птица. Значи Бог може би не е умрял, а се е превърнал в птица и е отлетял. Много бих искала да живея в онова време, когато Бог е бил красив младеж. Бих целунала сърцето му, както съседчетата правят върху картинката, но наистина. Или бих го докоснала с пръст, открито, като целувка.
В стаята на Баба, над леглото, има друг портрет на Бога. С коси като на Христос. С трънен венец и капки кръв. Очите му са сведени, но ако го гледаш дълго време, те се отварят. Това е магически портрет. Картина, в която Бог живее. „Голяма мистерия“ – казва Баба. Баба не е католичка, но не се гневи на Бога. Тя е донесла тази картина от едно пътуване в Италия и я е сложила в стаята си за украса на стената. Без да й придава голямо значение. Просто е решила, че рисунката е много добра. Визуален ефект – така й е обяснил продавачът. Мама казва, че Баба би могла да си подбере нещо друго. Нещо по-весело. „Бог има болнав вид на този портрет! – подхвърля насмешливо Мама. – Вижда се, че малко му остава!“ Но Мама се лъже. Бог е доживял до дълбоки старини. Портретът на съседчетата го доказва.
Бог всичко вижда – твърдят съседчетата. Те ми показаха окото му по средата на един триъгълник. Едно-единствено око. Въпреки това не мога да кажа, че Бог е циклоп, защото родителите им се сърдят и го смятат за светотатство. Бог има две очи като всички. Съседчетата знаят това. Те знаят как точно стоят нещата. Ходят при едно кюре, което знае всички тайни на Бога. Кюрето казва, че Бог е създал света. Той е сътворил всичко съществуващо. Наричат го „Добрият Бог“. Хората биха искали винаги да могат да му се доверяват. Но един ден, рано или късно, той ще си смени настроението и ще унищожи с един замах цялото си творение. Това ще бъде апокалипсисът. На Татко не му допадат много-много тези бабини деветини, които съседчетата разправят. Ако иска, той сам ще предизвика апокалипсис. Не само Бог се разпорежда на тази земя.
Кюрето казва на съседчетата, че Бог е всичко. Бог е всичко, което е. Ненужно е да се добавя друго и да се казва, че Бог е брадат или млад, или стар, или в небесата. Като се каже: „Бог е“, това е достатъчно. Всичко е казано. В същото време - уточнява тяхното кюре – Бог е, но не съществува. Това е сложен въпрос, особено за децата. Във всеки случай разбирам, че съществуването е нещо нетрайно: такова имат само нещата, които умират. Виж битието е нещо по-солидно: никога не умира истински.
Трябва да се молим на Бога. Съседчетата ми показаха как. Коленичиш, сбираш ръце, свеждаш очи и бързо изричаш: „Отче наш, който си на Небето“, сетне караш нататък, но тъй като говориш бързо, Бог не чува много добре и човек си говори каквото си иска. Най-важно е накрая да кажеш: „Амин“. Бог разбира тази парола. Във всеки случай той пет пари не дава нито за думите, нито за някоя птица. Сутрин оставям трохи от хляб на перваза на прозореца. Надявам се Бог да дойде да ги изкълве. Амин. Тази маневра, разбира се, разгневява Мама. Тя затваря прозореца. Няма нищо – казва тя, - няма абсолютно нищо на небето. На света съществуват само земята и хората.
За богослужението е нужно дърво. Най-хубавото е старата праскова в градината, тя е доста хилава, но дава хубави плодове. Качваме се внимателно на ниския чатал и там се настаняваме на спокойствие. Близо до земята, но все пак на дърво. Едно от съседчетата встъпва тържествено в длъжност. То казва, че това е амвонът. Говори пред него, а ние отдолу го слушаме. В никакъв случай не ръкопляскаме. Съседчетата обичат тази игра. Аз не я намирам за много забавна, но искам да проникна в католическите тайнства: какво трябва да се каже, за да слезе Бог от небето. Досега само разочарование. Съседчетата жестикулират като маймуни и рецитират като папагали. Мама заявява, че те самите не разбират нищо от това, както и техните родители. По-добре би било – предлага тя – да й откъснем няколко хубави, добре узрели праскови и да й ги занесем. Тя ще ни благослови.
[1] Алюзия с името на авторката. Името Корин добива популярност в Европа главно благодарение на романа на Жермен дьо Стал „Корин или Италия“ и е особено често срещано през 60-те години във Франция и Белгия. Тук Хукс намеква за трагичната съдба на главната героиня –даровита жена, която с всички сили се стреми към славата, за да спечели любовта на един мъж, но в крайна сметка остава недооценена от него. – Б. пр.